Ние използваме технологията на "бисквитките", за да улесним използването на този сайт.

За реклама 0884409069  

   
   
   

Не дърво, а Вдъхновение. Разказ на една млада писателка.

Детайли
AddThis Social Bookmark Button

2slogo

 

   Старият Бряст не е просто дърво, той е Очевидец и Покровител, който обединява, но и вдъхновява. Вдъхновил е Дамян Дамянов, вдъхновява и сега - младите хора от Сливен. Поместваме разказа "Очевидец" на младата писателка - Дима Кисьова. Остава по-малко от седмица до края на гласуването на дърво на Европа, Дима Ви призовава да гласувате за нашия мъдър Покровител на - http://www.treeoftheyear.org/index/vote/?act=form&tree_id=15&lang=bg&iframe=1.

"Той ни обича и винаги ни прощава. Нека и ние изразим своята обич и признателност, като покажем на Европа, кое е най - обичаното дърво. А защо не и на целия Свят?!"- каза още тя.

Ето и как Брястът е видян през нейните очи, виж от ТУК.

Очевидец

 Хилядолетният сливенски Бряст кандидатства за "Европейско дърво" на 2014г.

 Дима Кисьова

 редактор- Соня Келеведжиева

 

 Понякога, когато се чувстваш неразбран, когато очите на душата

ти неистово молят за Светлина, а Тъмнината държи клепачите им

притиснати... Тогава някой ти подава ръка. Необикновена ръка- на добър

приятел, с когото общуваш по различен начин. Никой не вижда очите му,

освен ти. Когато си сам и си се сгушил край печката, а ти е студено- тогава

проговаря глас, който стопля душата ти, дава й глътка въздух, точно преди

 В една смразяваща лятна нощ, този приятел подал ръка и на Мая. Била

на четиринайсет- времето, когато най-много се нуждаела от подкрепата

на близките си. Залитнала, изгубила опорите си и се свлякла духовно.

Тялото й стояло изправено, но мислите, мечтите и надеждите й се срутили

на земята, и някой стъпил отгоре им с все сила. Нейните сълзи падали

върху им, за да ги съживят, но напразно...

 Родителите й пожелали да се разделят. Тази новина не могла да си

намери място в съзнанието й. То я раздирало. Вината й шепнела: „Заради

теб!” , а умът непрестанно й задавал въпроса „Защо?”

 Точно тогава изкуството й помогнало да създаде друг свят. До този

момент рисувала просто за развлечение, а тогава то станало всичко

за нея- най-добър приятел, учител, родител, храна, копнеж, идеал.

Четката обожавала да целува платното, а Мая била „виновна“ за

тайните им срещи. И понеже те много обичали да си бъбрят, винаги й

се отблагодарявали подобаващо. Когато рисувало момичето, било като

перце, което всеки момент ще полети. Нямало нужда дори от храна. И

усмивката се появила отново на лицето й.

 ***

 - Я, да видя, може ли? – Матилда посегна към папката с рисунките на

 - Да, ето. – усмихна й се тя.

 Докато оглеждаше с очи света на младата художничка, Матилда

попадна на картина- включваща няколко фрагмента, които й се сториха

 - Старият бряст ли е това? У- ау, каква картина. И Хаджи Димитър, и

кръстът. Страхотно е. Сините камъни за фон, цветовете... Като живо е...

 Мая погледна доволна и усмихната каза:

 - Това е само скицата, а картината е почти готова. Довършвам някои

детайли, миналата седмица поръчах и рамката... Вече я виждам как

се шири, заела почти цялата стена, в хола- над дивана. Другия месец,

когато всичко е готово, трябва да дойдеш - ще пием кафе и ще я видиш-

 - Как си ги съчетала само... Различна е, дори Брястът и Хаджи Димитър

не са в обикновения си вид. Старият Бряст прилича на човек, а Хаджи

Димитър- строен, погледнал към него, се усмихва и сякаш си говорят...

 - Да, те наистина си говорят,- учуди се Мая,- никой, от виделите

картината досега, не бе забелязал това. Говорят си за бунтове, въстания и

се молят на Кръста, ей там горе, да няма повече войни. Земята е препила

 Мая не бе споменавала на никого за идеята на картината, но понеже

Матилда видя това, което другите не успяха, започна да разказва...

 - Скоро сънувах прабаба си, Сийка. Тя е починала, когато съм била на

пет. Нямам много живи спомени от нея. Помня само, че ми подари

първата книга, която прочетох- „Под игото”- била подарък от брат й, който

убили през Втората световна война. Разказваше ми за рода ни, за нейните

майка и баща, за живота й като дете. Обичала е да пише стихове и е

обожавала да чете. Друго, което си спомням, е че веднъж ми каза: „

Остани такава каквато си, въпреки всичко, момичето ми.” Та, сънувах я

наскоро... Ето и какво разказа в съня ми: „Преди повече от 1000 години,

когато войните били преките пътеки към крепостта на Властта, се свикала

Мобилизация в местност под Сините камъни. Сега там се разпростира

Центърът на малък град. Но преди да придобие сегашния си вид- място за

разходка, за срещи с познати и непознати, преди войската на хората-

прародители на сливенци, да разгроми войската на тогавашните

обитатели, господарствала Гората... В деня на Мобилизацията всички

дървета издигнали гордо снага в очакване на идващото нападение.

Колкото по-възрастни били, толкова повече личала силата им- кората на

стволовете им била напукана от мускулите, които напирали отвътре. По-

силните имали и повече ръце- клони, от които се издигали оръжия- зелени

листа. Но на оръжията им бил нужен барут. Вятърът бил барутът. Колкото

повече вятър имало, толкова повече изстрели се чували от строя на

дърветата. Войската на хората също била добре въоръжена. Всеки войник

носел в ръцете си брадва или трион. Макар всяко дърво да разполагало с

много оръжия и вятърът да бил в голямо количество, войската с брадвите

победила в първата битка. Спечелила и войната. С всеки повален войник

от войската на Гората, вятърът намалявал. Само за седмица войската била

разгромена, а резултатът- потресаващ: на земята лежали мъртви,

потънали в кръв, дървета- смели войници, бранили достойно своята родна

територия. Измежду всички трупове треперела една фиданка- дете,

оцеляло след опустошителната засада на гражданите- поданици на Града.

 След години дръвчето израснало и станало младо дърво- единственото

оцеляло от Гората. Слънцето и Дъждът се грижели като достойни родители

за него. Дори хората от града се радвали на буйната младост на дръвчето.

Стройният му ръст бил трофей от войната, напомнял им за едно отминало

 Хората заживели спокойно под закрилата на цар Симеон, а Брястът

 Минали лета и зими. Брястът навлязъл в зряла възраст, наравно с

60- годишните чорбаджии. Той станал свидетел на добро, но и на зло.

Събирал всички спомени в рафтовете на своята душа- заприличала вече

на библиотека, в която всяка година добавял поне по един ръкопис.

Имало различни книги. Такива- разказващи за конкретна личност, за цяло

семейство, за голям род, та дори и за цяла епоха. Например книгата за

Византийското робство на България се писала близо 200 години... След

нея, тази за Свободно царство България, която също продължила около

 Но най-дълго писаната книга досега била тази, разказваща за

Османското иго. Тогава Бряст бил вече на повече от 400 години, затова

прародителите на сливенци го нарекли- Стария Бряст. През онова кърваво

лято на 1360 година, Бряст станал свидетел на всичко онова, което бил

слушал преди това за части от Балканския полуостров- повалени войници,

убити коне, опожарени села и градове, осквернени икони и храмове,

изнасилени майки, потъпкани души, за Земя, препила на човешка кръв...

 Насъбирал мъката си от пролетта до лятото и понеже нямало кому да я

сподели- ронел листа цяла есен...

 През пролетта на 1840 година в Града, в къщата на търговец, се

родил велик сливналия- нарекли го Димитър. На две годинки момчето

присъствало на поклонение в Йерусалим, заедно със семейството си.

Тогава Бог го дарил със силен дух и му възложил мисия, давайки му

 Хаджи Димитър бил палаво дете. Ходел по дуварите, държал дървена

пръчка и се биел с въздуха. Поне така казвали съседите, които хапливо

хокали родителите му: „Виж го ти... Ами, ако падне? Няма ли майка

това дете?” Но това не било просто игра, Димитър знаел, че има важна

задача. Макар да бил само на осем, в душата му горяло родолюбиво

чувство. Клечката била драсната още в Йерусалим. От ден на ден, огънят

разгорявал все повече. Господ сложил Бъдник в душата му. Здрав юнак

станал Хаджи Димитър, стройният ръст и огънят в очите му плашели

турците. Идеята за освобождение запламтяла и у неговите другари.

Всички потеглили към Балкана, бродили из планината цяло лято, кроели

планове за нападение. Надеждата за Свободата била силата, която ги

крепяла. Повели чета двама борци за свобода и правда- Стефан Караджа и

Хаджи Димитър. Четата оставяла след себе си пътека от тела на врагове и

 Знойно лято било. Искрата за свобода обладала и Слънцето. Хаджи

Димитър дишал учестено, пот блестяла по челото му. В коляното му

проникнал куршум. Димитър пълзял на Бузлуджа, стрелял и викал: „На

оружия, мили братя!” До последно. Но куршум заседнал и в юнашкото

сърце. И го спрял. Загинал за Свобода Хаджи Димитър- войвода на

войводите. Не след дълго, из целия Град се разнесла мълва за гибелта му.

Дошла Есента и Брястът заплакал...

 А Кръстът, който скоро разпнаха сред гръдта на Бармук баир, пази града

ни. Баба каза, че е изграден с помощта на двама сливенци, с чийто дядо

се е запознала в една от цветните градини на Отвъдното. В съзнателния

си живот, той бил висш духовник, на когото сливенци отдавали почит.

Всепризнат бил и в цялата околност. Учел хората да вярват в Господ и

неговите завети. Казвал им, че Бог живее в тях, затова винаги трябва да

вярват в себе си. Учел ги да бъдат добри към себе си и другите.

 Та преди да се роди идеята за Свещения кръст, дядо Зафир се присънил

на единия си внук, обръщайки се с молбата- да осъществи неговата мечта.

Мечта, която да дарява на хората вяра за Добро.

 Кръстът напомня на всички от Града, че живеят в християнска свята

земя. А някои още и още му се молят тайно: „Бог да дари мехлема Здраве

на всички и да ги опази от опустошителната ръка на войните между

 КРАЙ

   
   
   
© КАНАЛ 6
Днес183
Вчера745
Тази седмица183
Този месец17891
Общо1358712

Powered by CoalaWeb